Непримиримият войн на трона на България
Самуил е царят , който се бори и не предава България до последния си дъх. Саможертвата която прави и това че убива брат си и цялото му семейство, в името на България само по себе си говори за това четой е обичал България пред всичко останало.
По Самуилово време (976 – 1014 г.) византийци и българи са вплетени в безмилостна битка на живот и смърт. Над цялото българско царство се сипят желязо, кръв и сълзи. Навред трупове и разруха… Крепостите на Балканите преминават от ръка в ръка – ту при византийците, ту при българите. В един момент България отново е на три морета. Самуиловите войски са неудържими. Държавата по размери се доближава до границите си от времето на Симеон Велики. Напълно вярно е, че след Златния век на Симеон Велики идва Железният век – при могъщия военачалник Самуил. През Железния век на Самуил мечовете, копията и стрелите заместват като приоритет книгите от Симеоновия златен век. Историците определят близо 40-годишното управление на Самуил за истински подвиг, заслужаващ възхищение.
Малко след края на управлението на този владетел България пада под чуждо владичество. България погива, но славно, изгубвайки своя войнствен цар, „който никога не знаел покой“. Неустрашимият цар Самуил преживял десетки битки, не издържа пред гледката на ослепените си войници, получава сърдечен удар и скоро издъхва. България се прощава с „отличния войн Самуил, който без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“, „непобедимия по сила и ненадминат по храброст Самуил“. Дори през XIII в. споменът за големия съперник на Византия не изчезва. Византиецът Йоан Ставракий припомня, че „в предишно време владеел над българите онзи прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите“.
Малко след края на управлението на този владетел България пада под чуждо владичество. България погива, но славно, изгубвайки своя войнствен цар, „който никога не знаел покой“. Неустрашимият цар Самуил преживял десетки битки, не издържа пред гледката на ослепените си войници, получава сърдечен удар и скоро издъхва. България се прощава с „отличния войн Самуил, който без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“, „непобедимия по сила и ненадминат по храброст Самуил“. Дори през XIII в. споменът за големия съперник на Византия не изчезва. Византиецът Йоан Ставракий припомня, че „в предишно време владеел над българите онзи прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите“.
източник: https://istoria.bg/cat/library